Няма краен срок за ново начало

Интервю на Петя Хинкова с художника Юлий Шумарев за Public Republic »

Мъдрост, дълбочина, удоволствие от общуването – това изниква в съзнанието ми, гледайки картините на Юлий Шумарев. Удоволствие е и общуването с него. Автор е на множество изложби, две от които във Франция. Негови картини са притежание на Българския културен център в Париж, ГХГ „Илия Бешков”, Плевен, както и на множество частни колекционери. Член е на групата “Art Box 69”.

При процеса на рисуване кой би трябвало да води в диалога художник – картина? Произведението – художника или художникът – произведението?

За мен рисуването е пътуване без конкретна цел и посока. Пътуване заради самото пътуване. Понякога стигам до място, до което си е струвало да се стигне, а понякога просто се връщам в отправната точка на пътуването – бялото платно. Началото винаги е интуитивно. Започвам разговора с картината, но много скоро тя тръгва по своя си път.

Картината започва своя живот и в този момент, като че ли тя става водеща в диалога. Винаги ми е било трудно да преценя кога едно произведение е готово и да поставя финалните надписи. Живея с усещането, че може да се каже още нещо… Но, разбира се, художникът трябва да внимава с прекалената “бъбривост”.

И за да отговоря на въпроса за водещия ще добавя, че най-важното си остава самият Разговор. А когато двамата участници в диалога мълчат, тогава ще трябва да се вслушваме в звука на тишината.

В едно свое интервю преди време казваш, че книгата на Вера Мутафова “Железни стъпки” се е оказала пределът, след който си осъзнал, че искаш да живееш като художник. Все още ли словото е импулсът, който не те оставя на мира да рисуваш?

През детството ми светът беше много малък. Цялата вселена се събираше в няколко пресечки околовръст къщичката, в която живеех. Първият ми досег с изобразителното изкуство бяха невероятните илюстрации на детските книги. Исках да рисувам така.

Днес пак има красиво илюстрирани книги, но май станахме презадоволени. Новите технологии дариха хората с няколко чифта нови очи, но изрязаха от душите ни способността да фантазираме. Всичко е даром, наготово – 24 часа онлайн в мрежата.

За мен словото винаги е било голям импулс за работа и още продължава да не ме оставя на мира. Да, словото и тук искам да добавя и музиката. В известен смисъл “Pink Floyd” ме направиха човек.

Каква ролята играе иконописния колорит в картините ти?

Аз съм старомоден и сантиментален автор, който все още си вярва, че миналото е живо. Това е пловдивски начин на възприятие. Като хлапета израснахме, играейки си в основите на римските сгради и в Стария град на Пловдив. Винаги се вълнувам, когато видя стара икона, а човек рисува това, което го вълнува.

Трябва ли творецът да вярва в темите, които рисува? Възможно ли е само с техника и рутина да се постигне добър краен резултат?

Отнасям се с уважение и респект към всички художници. Всеки има свой път и своя история за разказване. Да, творецът трябва да вярва в това, което прави. Много е трудно да накараш другите да ти вярват, когато сам не си убеден в това, което вършиш. Ненавиждам рутината, защото тя е най-големият убиец на изкуството.

Кое е посланието, което изпращаш с творбите си и което си заслужава вниманието, усилието и труда.

Посланията ми са хартиени лодки, които пускам в морето на реалността. Не смея да мисля, че картините ми ще направят някой човек щастлив. Това го могат само наистина големите художници. Аз бих се радвал да накарам някого да се замисли и може би да открие част от себе си.

Възможно ли е всичко да бъде разказано в образи? Имаш теми, основани върху приказни сюжети, библейски текстове, сънища…

Възможно ли е докосването да бъде разказано в образи? Иска ми се да вярвам, че е възможно! От много време се опитвам да създам един свят, в който да мога да намеря спокойно пристанище. В този свят се преплитат приказките и сънищата, и повтарящите се символи в картините ми – лодки, цветя и ангели…

Какво виждаш пред себе си в пътя си на художник? Има ли препятствия или е равен път?

Виждам много предизвикателства, виждам много неща, които трябва да направя и много неща, които трябва да забравя. Няма краен срок за ново начало. Най-големите препятствия са тези, които сами си поставяме.

Пожелай си нещо.

Пожелавам си българите да станем по-щастливи хора! За себе си пожелавам време.

Интервю на Петя Хинкова с художника Юлий Шумарев за Public Republic »